Rollplay...

Заглавие: Rollplay... Пон Окт 29, 2007 9:48 pm

Така... Реших да пусна една такава темичка, за да се освежи малко секцийката, пък и да се забавляваме. Така... Аз ще постна началото на историята (първите три глави), а останалите потребители могат да дописват по няколко абзаца, глава... колкото решат, но не повече от една глава. Всеки потребител има свобода да развива историята, НО трябва да се спазват някои правила. Всеки потребител трябва да се съобразява с мнението на предния, да пише смислени и ясни постове. Ако някой желае да вмъкне нов герой (свой или просто някой друг персонаж), трябва да го опише в отделен пост (може и да пусне снимка или някакво изображение - по желание). Надявам се да пишете смислено и грамотно. Всякакви нецензурирани постове се трият. Е, забавлявайте се!

1. Жизненоважни усмивки и една пеперуда…

Киоко и Адам Бейкли бяха едно невероятно щастливо семейство. Те бяха женени едва от 5 месеца, 5 вълшебни и незабравими месеца….

***

Въпреки че Киоко е чистокръвна японка, живееща в Англия, тя се справя изключително добре с живота тук. Това, може би, се дължи на факта, че никога не е напускала границите на Британия от раждането си. Точно така, нейните пра- баба и – дядо са емигрирали на острова преди много години. Те са били невъобразимо строги хора, изключително много са уважавали традициите. Именно затова са настоявали поколението да бъде само и единствено от „чистокръвни” японци. Никой с „нечиста” кръв не бил допускан до родословното дърво. С такива предразсъдъци са били възпитавани децата им и децата на техните деца… С такива възгледи е била възпитана и Киоко…
Но още от малка тя била различна. Докато сестра й е била винаги строга, намръщена, сдържана, Киоко огрявала дома с красивата си усмивка, била жизнена, игрива, винаги весела. Както казах, била толкова различна от всички свои роднини… Именно нейната усмивка пречела толкова много на семейството й. Още като невръстно дете родителите й я нарочили като „черната овца”. Но това ни най – малко не помрачило настроението й. Тя била малка, не разбирала нищо… Но въпреки това се усмихвала! Усмихвала се и била щастлива… Родителите й, обаче били убедени, че от нея няма да стане достоен член на тяхното уважавано и чисто семейство. Те я кръстили Киоко, което означава „чисто дете”, опитали се да и втълпят, че най – важното е да се ожени за стопроцентов японец, били строги и непреклонни… С една дума, опитали всичко, но Киоко продължавала да дружи с англичанчета, да играе с много от имигрантите, малко от приятелите й били от японски произход… Родителите й смятали, че тя нарочно пристъпва определените от тях правила, и затова малко по малко започнали да се отричат от нея. А Киоко просто искала да е щастлива! Убежденията на семейството й се потвърдили на нейния единадесети рожден ден. Тогава на прага на дома им пристигнало едно писмо. Не било донесено от пощальона, а от една улулица. Странен начин за доставяне на пощата, помислили си всички. Самото писмо също не било никак обикновено… Това писмо променило живота й. Тя дори и не подозирала колко много…

***

Адам Бейкли – чистокръвен магьосник. Още от малък очаквал с нарастващо нетърпение писмото, което щяло да промени и неговия живот. Бил единствено дете, заобиколен от бавачки, които денонощно се грижели да не му липсва нещо, родителите му постоянно изразявали любовта си към него като му купували от скъпи по – скъпи подаръци. Нова метла играчка, лъскав комплект лего, който се самопостроявал, високоскоростни маратонки последен модел, сменяща цвета си шапка… Всичко, което си поискал, било негово. Всеки спокойно би казал, че детството на Адам било като приказка – вълшебно, щастливо, безоблачно… Той бил възпитан изключително добре. Добри маниери, винаги спазващ етикета, мил, любезен… Момчето- мечта. Единственото, което не му стигало, е обичта на родителите му. Те били много заети хора и не можели да бъдат често със сина си. Адам растял привидно щастлив, но вътрешно се чувствал празен. Той не усетил майчината милувка и бащината закрила. Нищо материално не му липсвало, но душевно… бил празен. Усмивката… Толкова рядко огрявала тя детското лице…

***

Гара „Кингс Крос”… Перон девет и три четвърти… Влакът за прословутото училище за магия и вълшебство „Хогуъртс” тъкмо беше потеглил. Всички купета бяха заети. Детски гласове огласяха влака… Само едно дребно, единадесетгодишно момиче се мъчеше под тежеста на куфара си. Прекалено тежък беше за нея, но тя не се отказваше. Беше го мъкнала целия път от метрото до гарата, нямаше да се отказва сега. И въпреки подигравките за старите и опърпани дпехи, които не
й бяха по мярка, въпреки два пъти по - тежкия куфар, който носеше, въпреки неодобрението на родителите й, срама и ненавистта, които беше срещнала в очите им, когато им показа писмото… въпреки всичко това, Киоко се усмихваше. Тя беше щастлива, безкрайно щастлива, защото днес тя щеше да пристигне в новото си училище, щеше да се запознае с новите си съученици, всички до един необикновени като нея…
Най – накрая Киоко успя да намери едно почти празно купе. Беше почти празно, защото вътре имаше само едно момче. То беше прилежно облечено, нямаше нито гънки, нито петна по дрехите си, прическата му беше изрядна, обувките – лъснати. Беше все едно току що излязло от корицата на някое модно списание. Разликата във външния вид на децата беше очевадна, но това ни най – малко не ги смути. Киоко любезно попита, дали мястото е заето, и щом получи отрицателен отговор, седна усмихната срещу момчето. Запознаха се, оказа се, че името на възпитаното момче е Адам Бейкли. Киоко му разказа, че е от мъгълско семейство и, че не знае много за магьосническия свят. Щом чу това, Адам на драго сърце се зае със задачата да й разкаже колкото се може повече за света на магьосниците. Така минаха няколко часа в приказки… Двете деца се опознаха и се сприятелиха много бързо. Надяваха се само да ги разпределят в един и същи дом., за да могат постоянно да са заедно. Адам разбра какво е да се усмихва постоянно, а Киоко откри загрижеността и вниманието, които никога не беше получавала от своите родители. Разпределителната шапка изпрати и двамата в „Хафълпаф”, най – хубавия дом, по тяхно мнение. Така се роди едно здраво приятелство, което по – късно щеше да прерасне в нещо много повече…

***

Годините, прекарани в „Хогуъртс” бяха едни от най – хубавите за Киоко. В началото много от нейните съученици й се присмиваха заради старите мантии, с които ходеше момичето, сочеха я с пръст и я наричаха „мътнород”, заради произхода й. Но това се промени още първите месеци. Киоко смая всички учители и ученици с уменията и знанията си. Това й спечели уважението на другите. Много хора се питаха защо не беше разпределена в „Рейвънклоу”, но само тя знаеше причината. По време на разпределителната церемония Адам беше разпределен преди нея в дом „Хавълпаф”. Тя толкова силно желаеше да бъдат заедно, защото не познаваше никого освен него, пък и си бяха допаднали. Именно за това, помоли Разпределителната шапка за една услуга – да бъде разпределена в „Хафълпаф”, при своя единствен приятел. Киоко въобще не съжеляваше за избора си, беше много щастлива, че е с Адам. Често нейните съученички я обсъждаха, защото не беше като тях – не си слагаше тежък грим, не носеше предизвикетелно облекло под мантията си, не се лигавеше и преструваше през цялото време. Точно защото беше винаги себе си, непринудена, естествена, весела, много от учениците й завиждаха. Но тя пропускаше покрай ушите си хапливите забележки и продължаваше да се усмихва. А това още повече дразнеше недоброжелателите й.
Единственият човек, който я разбираше, беше Адам – нейната упора. С времето тяхното приятелство се разрастна. Те имаха чувството, че щом са заедно могат да постигнат всичко, да преминат през всякакви препятствия, да оцелеят… До четвърти курс бяха най – добри приятели, в пети станаха нещо повече.. Вече нищо не можеше да застане на пътя им. Те бяха истински щастливи. Така отлетяха годините в училището. Двамата останаха неразделни и след това. Заедно си намериха работа в Министерството на магията. Бяха доста способни магьосници и това не представляваше трудност за тях. Прекарваха цялото си свободно време заедно – прегърнати в парка, наслаждавайки се на залезите; разхождайки се из многото улички на града; дори пазаруваха заедно…
И всичките тези емоции не можеха да се сравняват с чувството, което и двамата изпитаха, когато на бял свят се появи тяхното дете…

***

Беше една невероятно красива майска утрин. В апартамента на младото семейство Бейкли ухаеше на свежи, току – що набрани цветя. Въпреки че бе едва 7 часа сутринта, грижовният съпруг, Адам, се беше погрижил във всички стаи да има най – малко по една ваза със свежи цветя. А в спалнята, където неговата любима още спеше, имаше около 5 красиви букета от най – различни цветя. Преобладаваха, естествено, маргаритите – любимите цветя на Киоко. Където има много и красиви цветя, логично е да има и пеперуди. Точно така беше и в апартмента на двамата влюбени. Около свежите цветя пърхаха с вълшебните си крила няколко пеперуди. Атмосферата беше толкова приятна, спокойна и идилична… Невероятен ден за едно невероятно събитие.
Киоко се събуди към 9 часа. Щом видя множеството цветя около себе си, се усмихна и си обеща, че ще дари Адам с най – страстната целувка, на която е способна. Стана, приведе се в нормален вид (което не беше много лесно, предвид бременността й, която беше доста напреднала) и изпълни обещанието си. Двамата седнаха на масата да закусват и едновременно с това да се насладят на неделната утрин. Погледът на Киоко беше привлечен от красивите движения на пеперудите.
- Толкова нежни създания… Омайват света със своята красота. И нашата дъщеричка ще бъде
толкова нежна и прелестна… - възкликна Киоко.
Съпругът й се усмихна и отвърна:
- Не, скъпа. Нашето ангелче ще бъде милион пъти по очарователно от пеперудите…
Адам се оказа прав. След няколко часа на същия ден се роди и тяхното момиченце. Тя озари цялата болница с невинната си красота и веселия си смях, всички възкликваха колко е прекрасна. В този миг Адам и Киоко бяха най – щастливите хора на света…
- Ще я наречем Чо (пеперуда) – решиха заедно родителите. – Ще бъде красива и весела като пеперудите, а животът й – сто пъти по – щастлив!
И представа си нямаха, колко грешаха… Поне отчасти…

п.п. Това е Киоко: https://servimg.com/view/11386664/322
А това - Адам: https://servimg.com/view/11386664/323

Не знам дали ви допадат рисунките. Аз съм ги рисувала. Просто така си представям героите, но вие не сте длъжни да се водите по моите представи.

Заглавие: Re: Rollplay... Пон Окт 29, 2007 9:49 pm

2. Една сълза…

Вали… Отновно… Но колкото и да вали, не може да отмие мъката… задушаващата болка… раната… Един живот беше прекършен, а още два – унищожени… Светът на две души, две самотни души, беше разтърсен из основи… И всичко това, заради дъжда… Пак вали…

***

Лято е. В Гринуич*, обаче не е толкова горещо, колкото се очакваше. Но времето все пак не е студено, доста често вали, но това не спира малчуганите да са на двора по цял ден. Небето е мрачно, но детски глас оглася целия квартал, и сякаш за миг облаците се разпръсват, за да позволят на слънцето да се наслади на детската игра. Повечето от малчуганите са се събрали и играят някаква игра с топка. Всички са весели, усмихнати… Учудващо е, че нищо не може да развали настроението им, най – малко лошото време. Ако се вгледаме по – отблизо ще забележим, че едно от децата е малко по – засмяно от останалите, смее се по – гръмко от тях и е доста по – жизнено. Това е малката Чо. Тя е инициаторът на тази игра. Докато повечето нейни връстници, не бяха в настроение, заради времето, тя, както винаги, изгаряше от желание да излезе и да поиграе. Доста умело убеди приятелите си и вече са на двора. Усмихнати и весели… Чо е едва на 7, но не е обикновена… Тя е едно доста специално момиче, както са забелязали и нейните приятели…
От малка знае, че трябва да приема всичко с усмивка. Гледа оптимистично на живота. Да, тя е малка още… Родителите й са изключително грижовни, дават на Чо цялата си любов, обграждат я с внимание и обич. Тя много ги обича. За нея те са всичко, което има. Както и тя, за тях. Чо е възпитана да не съди за хората само по външния вид или по произхода. Знае, че има много по важни неща – характер, възпитание, държание… Именно затова се разбира прекрасно с всички деца на двора. Приятелите й много я обичат. Винаги усмихната и готова да помогне… Тези качества е наследила от родителите си. Обожава да прекарва времето си с тях. Тримата ходят на излет, на пица, на разходки в парка…
Доста често Чо се е чудеше, защо родителите й са избрали да я кръстят с японската фамилия на майка й - Чан, при положение, че семейството на Киоко се е отнесло много зле с нея. Отговорът на майка й беше следния:
- Знам, че моите родители не винаги бяха добри и грижовни към мен, нито ме подкрепяха, но
все пак те бяха моето семейство. Аз им прощавам всичко и се надявам, че можем да загърбим неразбирателствата. Най – важното е да можем да простим, дори и да ни е ужасно трудно. Трябва да намерим сили и да преглътнем гордостта си. Гордостта ни кара да взимаме решения, за които цял живот после съжаляваме… Запомни това. Обещай ми, че никога няма да позволиш на гордостта да надделее у теб.
- Обещавам, мамо. Сега ще дойдеш ли да поиграем на Монополи!? – Чо направи мили очички
на Киоко. Способността на малката да убеждава хората беше пусната в действие и скоро цялото семейство се събра около масата, нареди Монополито и веселбата започна…

***

Семейство Бейкли живееха в Гринуич. Много приятен квартал в Лондон. Най – голямата забележителност е Кралската обсерватория, през която минава нулевия меридиан. Има и интересен музей на астрономически и навигационни пособия… Но най – интересното за Чо беше, че Гринуич е разположен на южния бряг на Темза. Тя много обичаше да наблюдава реката. Правеше го винаги, когато имаше тази възможност. Най – често ходеше при реката с майка си. Двете стояха с часове и се наслаждаваха на гледката… Обичаха да си говорят…
Тази година, обаче не ходеха толкова често. Нивото на водата беше доста високо, заради непрекъснатите валежи. Много учени предупреждаваха да преливане на реката, но малко хора се вслушваха в приказките им. Жалко… Един особено дъждовен ден, се случи и най – лошото – коритото на реката не издържа и Темза показа своята неумолима сила… За щастие, нямаше много жертви. Но… Но това не се отнасяше за една млада жена, която точно в този момент била там… Незнайно защо Киоко Бейкли решила да хвърли един поглед на реката… Това било и последното, което видяла…

***

Чо тъкмо се беше прибрала от игра. Толкова щастлива… Зачервена, но все пак щастлива. Нямаше търпение да се прибере майка й и да й разкаже как едно момче й беше казало, че я харесва… Чо беше много развълнувана… Потърси родителите си, но нямаше никого у дома. „Странно”, помисли си малкото момиче, „мама би трябвало да се е върнала вече от пазар”. Но не се притесни, защото знаеше, че майка й ще се прибере… Нямаше повод за съмнение… Да…
Баща й се прибра учудвашо рано. Още щом пристъпи прага, Чо разбра, че нещо не е наред. Той попринцип винаги отиваше до дъщеря си, прегръщаше я и я питаше как е минал денят й. Сега… Сега Адам изглеждаше странно блед и измъчен. С много бавни стъпки стигна до масата в кухнята, подпря се на нея и стоя така няколко минути. Мъка, болка, страх … Толкова силни… Всичко това се четеше в очите му… Нямаше сили да заплаче, нямаше сили дори да изрече нещо… Нямаше сили да живее…
- Тате… - Чо беше доста притеснена. „Какво е станало!? Да не би да съм направила нещо… Защо тати изглежда толкова тъжен? Да не би да е разбрал за счупената чаша от вчера, или затова, че си оцапах дънките…” Такива мисли се въртяха в главата й.
Адам впи погледа си в малкото дете. Загледа се в очите й.. Очите на Киоко… И в този момент разбра: Ще направи всичко само и само тя да е щастлива. Ще живее заради нея. Няма да се откаже.
Сега тя беше всичко за него… Ще бъде силен… заради Чо.

***

Новината за смъртта на Киоко порази като мълния малката Чо. Такъв силен удар за такова нежно и беззащитно създание… Никога повече няма да чуе смеха на майка си, да се полюбува на усмивката й, да я прегърне… Никога повече… Никога…
Капките дъжд капят във вече спокойната Темза… Улиците са пусти, из целия град цари гробовна тишина… Само там… стои една слаба фигура. Взира се в реката, толкова спокойна сега…
Нищо не може да са сравни с мъката на Чо в този момент… В ръката си държеше едно листче. Единственото нещо, което бяха открили от Киоко… Чо погледна листа с насълзени очи… Водата беше размила мастилото, но като по чудо все още се четяха думите…
„За моята пеперуда: Не забравяй коя си! Никога…”
Толкова мъка… задушаваща… смъртоносна…
- Чо… Идваш ли…
Беше баща й. Викаше я за погребението…
Момичето погледна последното послание на майка си… Една сълза падна от детските очи… Един лист се загуби в далечината… Една част от детското съзнание си отиде с него…

Ето я и малката Чо, тъжаща за майка си: https://servimg.com/view/11386664/324

3. Много неспазени обещания и едно писмо…

- Мамо…
- Да, миличка!
- Мамо, мамо, погледни! Пеперуди! Колко са красиви…
- Точно като моята малка пеперудка тук.
- Едната пеперуда падна… А другите я оставиха съвсем самичка! Мамо, да й помогнем!!
- Ние не можем да направим нищо, малката ми. Времето й на този свят е изтекло…
- Но мамо… Ти никога няма да ме оставиш, нали!? Винаги ще си с мен…
- Винаги, пеперудке…
- Обещаваш ли!?
- Обещавам!...

Едно седемгодишно момиче се събуди ужасено в леглото си. Нямаше го лекия полъх на вятъра, играещ си с черната й, права коса... Нямаше го приятния аромат на трева и на току-що наболите в почвата маргаритки... Нямаше ги пърхащите пеперуди... Нея също я нямаше...
Този спомен... Този сън... Този кошмар... я преследваше всяка вечер... Тези думи кънтяха в измъчената й глава всяка нощ от седмица насам... Но днес... Днес това щеше да е за последно! Чо щеше да сложе край на безсънните нощи!
``Ти ми обеща...``, помисли си момичето. Гневни сълзи напоиха възглавницата... ``Ти ми обеща.. И не спази обещанието си... И аз няма да спазя своето!``

***

Адам Бейкли беше много грижовен баща. Още от деня, в който гласът на малката и невръстна Чо огласи родилното отделение, той си обеща, че никога нищо няма да й липсва. За огромно съжаление не успя да спази това си обещание. Киоко, майката на Чо, неговата единствена и истинска любов, вече я нямаше… Тя никога повече нямаше да прегърне дъщеря си, да я целуне за лека нощ… Щеше да изпусне приемането й в „Хогуортс”, първата й целувка…
Първата една седмица от смъртта на Киоко беше ужасна за малкото момиче. По цял ден стоеше затворено в стаята си, не излизаше, отказваше да яде, нямаше желание да прави абсолютно нищо… Докато един ден внезапно Чо излезе от стаята си с високо вдигната глава и изражение, което въобще не беше характерно за нея. Тогава настъпи промяната… Толкова драстична, че дори и собственият й баща трудно щеше да я познае…

***

В началото не беше нищо фрапиращо. Чо просто отбягваше темата, не позволяваше да се споменава нищо за покойната й майка. Адам реши, че това е напълно нормално. Все пак Чо е малко момиче…
Но внезапно Чо започна да се държи по – надменно с приятелите си. Отбягваше тези, които бяха от друга народност, присмиваше се на тази, които бяха по – бедни… С една дума – Чо се променяше. И тази промяна не вещаеше нищо добро…
Най – лошо влияние оказа компанията, с която се движеше. Щом тръгна на училище, Чо се сприятели с няколко нейни съучиници и ученици от горните класове, които въобще не се славеха с добра репотация… За последиците може да се сетите и сами – Чо пропуши едва на 9, а на 10 вече въртеше няколко гаджета…
Адам не знаеше за това, но усещаше, че нещо се случва с дъщеря му. Нещо не много добро… Двамата се бяха отчуждили ужасно много. Дистанцията между тях беше голяма… Няколко пъти той се опита да разговаря с нея, да излязат заедно, да отидат на кино… Нищо не се получи. Чо или имаше вече уговорена среща, или беше поканена на някое от многобройните партита, организирани от нейните „приятели”…
А истинската причина беше гордостта й. Именно тя заставаше между баща и дъщеря , бавно, но сигурно гордостта крадеше от същността на Чо...
``Гордостта ни кара да взимаме решения, за които цял живот после съжаляваме…`` Колко права беше Киоко... И Чо щеше да го разбере много скоро, но нямаше ли да е прекалено късно!?...

***

Единадесетият й рожден ден... Очертаваше се страхотно парти! Баща й беше позволил да го отпразнува в близката дискотека. Щяха да присъстват всичките й познати.. Малко се притесняваше, че Джон и Майкъл (настоящите й приятели) щяха да се срещнат, но какво толкова. Винаги можеше да си хване други... ``Момчетата са само за забавление`` - мислеше си тя, ``Толкова са глупави...`` Дори и не подозираше за мъката, която щеше да се появи в очите на Джон и Майкъл, когато разберат, че са били лъгани...
Страхотно парти! Но дали Чо беше истински щастлива!?...

***

Когато дъщеря му дойде при него и го помоли да отпразнува рождения си ден в дискотеката, нещо вътре в Адам сякаш се пречупи... Преди винаги бяха празнували заедно... Всички заедно... Но тогава Киоко беше с тях... Толкова отдавна беше това... Сърцето на Адам се сви, но не можеше да откаже на дъщеря си... Тя беше всичко за него... Но беше ли той всичко за нея!?...
На Чо и предстоеше особена година. Щеше да получи писмото... Писмото, което щеше да промени живота й... Адам и Киоко бяха решили да не казват на Чо, че е магьосница, защото не искаха да я объркват. Не си помагаха в къщната работа, използвайки магия... Не са издавали никога на дъщеря каква е всъщност... Но тя вече беше пораснала... Трябваше да знае... И щеше да разбере много скоро!

***

Чо се прибра от собственото си парти рано сутринта… Не беше в най – добрата си форма. Беше изпила не малко количество бира и не се чувстваше особено свежа… Мислеше си какъв ужасен махмурлук ще има сутринта… Сега искаше само да легне на удобното си легло и да поспи… Но леглото й не беше празно… На него я чакаше едно писмо, адресирано до нея със зелено мастило…

***

- Хей, Клиъруотър, май пак си забравила да се погледнеш в огледалото сутринта!
Смях се понесе из цялия коридор. Всички погледи се обърнаха към едно доста слабичко момиче с русолява коса и не особено изряден външен вид… Щом чу хапливата забележка, отправена му от негова съученичка от другия дом, Мери Клиъруотър се изчерви. В този момент най – много от всичко желаеше да потъне в земята…
А високата й съученичка я гледаше надменно и се смееше заедно с приятелите си от своя дом. Цялата тази сцена се разкри пред очите на едно самотно момиче, стоящо настрани. Тя имаше дълга, черна коса, спускаща се ефирно по прекрасната й фигура. Изпепеляващият й поглед караше мнозина от съучениците й да извръщат глава… Уменията й удивяваха учителите, не напразно беше разпределена в „Рейвънклоу”… За много момчета тя беше идеална във всяко отношение… На външен вид наистина беше неотразима – обличаше се доста провокативно, знаеше как да привлече погледите, слагаше си малко повече грим от нормалното, но това още повече подчертаваше презрителния й поглед. Но винаги странеше от съучиниците си. Това момиче беше изключително студено, не хладно, а студено… Много студено… Беше прекалено горда… Не позволяваше на никого да се сближи с нея… Не допускаше никого до себе си …защото вътрешно я беше страх, че и той ще я изостави…
Чо постоянно странеше от съучиниците си, които винаги я гледаха с възторг... Те не я разбираха, но виждаха, че е различна... Затова и избягваха да дружат с нея.Чо не одобри постъпката на съученичката си спрямо Мери, но нямаше намерение да направи нищо по въпроса. Не защото не й достигаше смелост... Студенината до такава степен беше завладяла сърцето й, че тя не желаеше да признае пред себе си, че й е дожаляло за съученичката й... Защо да защитава някого, защо да се привързва към когото и да било... Защо!? За да я изостави и нарани! Не. Чо беше решила да не изпитва нищо към никого. Беше оставила гордостта да скове душата й и да замъгли представите й. Ще успее ли някой някога да разпоти леда, да пропука лъскавото, но твърдо като стомана огледало, където се таи гордостта!?...
***

На Чо й трябваха няколко дена, за да осъзнае новината… Новината, че е различна… че е магьосница! След всичките тези години… Тя беше живяла съвсем нормален живот… А сега… Сега изведнъж всичко щеше да се промени. Баща й я беше убедил, че това училище (беше й трудно да запомни името му) е прекрасно… Но тя не искаше да повярва… Не можеше… Тук беше животът й, приятелите… Едно вътрешно гласче се опита да й подскаже, че сегашните й приятели никога не са държали истински на нея, но тя успя да го заглуши… Беше много трудно да възприеме обстоятелствата, но се справи… Тя е силно момиче. След няколко седмици трябваше да се качи на влака и да напусне дома си… Но този дом отдавна не беше нищо повече за нея от място за подслон… Внезапно осъзна, че нищо не я задържа тук… Тя нямаше истински приятели, такива, които биха плакали за нея… Отдавна не усещаше жилището като дом… Единственият човек, който щеше да й липсва, беше баща й. Но тя беше прекалено горда, за да му го каже…

Е, вие сте! Давайте! Развийте историята.

Заглавие: Re: Rollplay... Вто Окт 30, 2007 8:38 pm

Много ми харесва фенфикшънът и реших и аз да напиша малко.Дано ви хареса!

Чо Чан беше изключително красиво момиче. Невероятно дългата й черна коса обрамчваше бузите й. Бялото й като сняг лице изумяваше всеки. И очите й – очите й бяха най-хубавите, черни като катран, дълбоки като океан и толкова красиви, толкова магнетични, толкова уникални. Но най – вече толкова студени– студени, мрачни, безизразни. Студени, точно толкова, колкото беше и цялата тя. Нямаше и следа от онова момиче , усмихнато и весело – Чо като малка. Но оттогава Чо се беше променила от корени. Може би завинаги … а може би не!
***
Чо се чувстваше много нервна днес. Днес тя щеше да замине за Хогуортс. Дали там щеше да й хареса? Незнаеше какво или по-точно кого ще срещне там. Нямаше представа какво щеше да се случи във замъка … а и да знаеше, никога нямаше да повярва.

Заглавие: Re: Rollplay... Съб Ное 10, 2007 1:37 am

4. Въшебен свят

Смях. Шум. Весели деца и развълнувани родители... На перон 9 и 3/4 "Експрес Хогуортс" се приготвяше за тръгване...

***

- Успех, миличка. - Адам се опитваше да успокои и развесели малката си дъщеря... Толкова се тревожеше за нея... Вътрешно усещаше, че между него и Чо се е издигнала невидима бариера... Щит, чрез който тя опитва да се предпази от външния свят... - Не се тревожи. Ще видиш, че в "Хогуортс" не е толкова лошо, колкото смяташ... Пиши ми... И никога не забравяй, че...

Влакът ускори ход... Надвесена от прозореца, Чо помаха на баща си... Адам се затича... опитваше се да каже нещо на Чо... но тя вече се беше скрила от поглед... Така и не можа да чуе прощалните му думи...

... - те обичам...

***

"Хогуортс" - вълшебни зали, безкрайни коридори, магии... Чо наистина беше много развълнувана... и притеснена... Само след минути предстоеше Разпределителната церемония... Чо не знаеше много за нея и нямаше представа в кой дом ще попадне...
Когато старата шапка докосна главата й, в ухото й се разнесе тъничък гласец...
- Хм... Съобразителност... логика... находчивост. Притежаваш блестящ ум и голяма магическа сила... Без съмнение си за "Рейвънклоу"... но какво виждам... толкова много студенина... отчуждение... гняв... Трябва да знаеш, че много хора ще влизат и излизат от живота ти, малка Чо... но само истинските приятели ще оставят следи в сърцето ти...

- Нямам приятели... И защо трябва да имам, след като могат да ме изоставят... и разочароват? - отвърна мислено Чо на шапката.
- Грешиш, Чо... Приятелите са тези, които знаят песента на сърцето ти и могат да ти я запеят, когато си я забравила... Помисли върху това... "

След това шапката извика високо:
"Рейвънклоу"!

***
Закуска в Голямата зала. Всички се смеят и си говорят, обсъждат последните уроци, тренировките по куидич, мачовете м/у домовете, разменят си картички от шоколадови жаби... Всички, освен красивото чернокосо момиче, седнало самичко в единия край на дългата маса на "Рейвънклоу".

***

Чо се нуждаеше от време, за да свикне с новата, непозната обстановка. Постепенно научи къде са кабинетите, Голямата зала и Общата стая. А когато започнаха уроците, Чо изуми учителите с магическата си сила... Любимите й предмети бяха вълшебство, трансфигурация и летене... Чо харесваше чувството за свобода, което я изпълваше, когато се оттласне от земята... Преподавателката - професор Хууч - веднага забеляза таланта й. Чо беше слабичка и не много висока, и несъмнено притежаваше бързина, подвижност и ловкост, така необходими, за да си търсач.

Въпреки популярността си, въпреки че момчетата я харесваха, а момичета и се възхищаваха и тайничко й завиждаха, Чо не успя да си намери приятели... А може би и не искаше...

П.П.: И на мен много ми харесва, но с всички тези черти от характера на Чо не знам как да направим сюжета така, че тя да се превърне в момичето, което "познаваме" от книгата - мило, усмихнато, обичано от съучениците си... Трудна работа...

Заглавие: Re: Rollplay... Съб Яну 05, 2008 6:36 pm

Ето един откъс от мен. В него няма нищо за Чо, но се надявам пак да ви е интересен. Скоро ще постна и другата част от главата.
П.П. Който иска да пуска нови глави/ откъси - няма проблем, стига да са за Чо, а не свързани с новия откъс, защото мисля да го довършвам. Приятно четене!

5. С влудяваща усмивка той гази в реки от кръв, винаги знаейки, че ще излезе победител. Не просто вечен, а и неунищожим. Нищо не може да го нарани, нищо не може да го убие истински.

Пълнолуние… Наближава полунощ. Прекрасна нощ... нощ, предвещаваща опасности… Небето е ясно. Лек вятър гали тревата. Какво красиво място е Лондон вечерта… От хълма се разкрива невероятна гледка към столицата… Колко светлини… От фаровете на автомобилите, от дворовете на малките спретнати къщички… Толкова много невинни жители… или не чак толкова невинни!?... Във всеки случай те не подозират за съществуването на един друг свят. Свят изпълнен с магия, вълшебство… Но също така жесток и груб… С какво всъщност света на магьосниците се различава толкова много от света на така наречените „мъгъли”!? Гордост, предразсъдъци, жестокост, надменност, вещомания, суровост… Те разяждат всеки свят… Управляват всеки човек... Магията… Тя просто дава много повече сила и власт… Представете си само всички тези „добродетели” в комбинация с магията! Това е мощ, от която не всеки е способен да се отърве… По - лошото е, че не всеки иска да го направи...
Към този самотен хълм, обграден от малка горичка, една фигура, облечена в черна мантия, пристъпваше притеснено. Лицето й беше закрито от тъмната качулка на мантията. Беше трудно да се различи пола на новодошлия, но едно беше сигурно – той беше уплашен! Страхът вече се беше сгушил на сигурно място точно до сърцето му… Беше толкова погълнат от нарастващия страх, че остана неспособен да забележи фигурата, приближаваща се откъм гората. Може би „приближаваща се” не е най – точното определение. Втората фигура излъчваше такава сила и увереност… Мощта на магията, идваща от нея беше невероятно голяма… Странникът по скоро се рееше на няколко сънтиметра над земята… Естествено това беше само една илюзия… Игра на зрението… Или на съзнанието… Нали знаете как човешкият мозък е склонен да преувеличава… Може дадено явление да не е толкова внушително и респектипащо всъщност, но щам съзнанието ти си го втълпи, то се превръща в най – големия ти кошмар… Живееш в страх от него, мислиш често за него, дори и несъзнателно…
Та.. да се върнем към историята. По скоро към момента на изненадата, когато треперещият от страх човек застана лице в лице с най – големия си страх…
- Каква невероятна нощ… - Отбеляза с тих глас новодошлия. – В нощ като тази желанието ми за смърт се засилва неимоверно…
Самият факт, че вече не е сам, накара качулатия да изтръпне. Беше уплашен… Уплашен както никога преди… Но добрата подготовка и силата на духа, които си мислеше, че притежава, не му позволиха да покаже страха си. Той не трепна, не показа с нищо на новодошлия, че го е стреснал или притеснил… Не смяташе да се излага и унижава. Нима това е достойно за най – могъщия черен магьосник!? Не… Лорд Волдемор не смяташе по никакъв начин да показва една от малкото емоции, която все още беше в състояние да изпитва. Страхът… Той беше в състояние да се страхува единствено от смъртта, но сега… Сега знаеше, че заставайки пред Него, има толкова много грехове… Грехове, които не могат да бъдат изкупени по никакъв начин, но Лорда не искаше да ги изкупи… Той не съжаляваше за нищо… Той нямаше съвест… Нямаше сърце… Не можеше да чувства… Но знаеше, че сега ще му се наложи да плаща за всичко… Защото ако иска да победи смъртта, ще трябва да плати за всичко… Както той сам се досеща сметката няма да бъде никак малка… Дали е готов да плати цената на вечността!? Ха.. Та той е готов на всичко! Но дори и тази готовност не може да притъпи страхът, обзел Черния лорд… Страхът от справедливостта!